София, 1 юни 1960 г.
До членовете на ЦК на БКП
Към Вас се обръщат група членове на БКП – демократи, разтревожени от насоките на развитието на социализма в нашата страна.
С борбата за социализъм хората отдавна свързват своите надежди и мечти за освобождаването на труда и на човечеството от икономическо и политическо потисничество и несигурност, за достоен и справедлив човешки живот.
Така ли е сега у нас?
Деформирани са отношенията на собственост
В промишлеността национализацията създаде собственост върху средствата за производство, която вместо на трудещите се принадлежи на държавата и с нея се разпорежда по същество висшата бюрокрация. Трудовите колективи са лишени от реално участие в решаването на производствените, инвестиционните и разпределителните въпроси на предприятията. Работниците се оказаха експроприирани и измамени.
На село кооперативните стопанства бързо се превръщат в своеобразни държавни организации с всички недостатъци на държавните индустриални предприятия. Селяните се подлагат също на експроприация.
Израждат се занаятчийските и потребителските кооперации, които са самодейни организации, а също се превръщат в държавни и подчинени на държавата.
В такава обстановка висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно става фактически единствен и пълновластен разпоредител с всички средства за производство, техен реален собственик. Тоталната държавна експроприация изисква и тотално, централизирано ръководство и планиране с присъщата си дебалансираност. Тази оценка не се променя от принудителните опити в последно време за прехвърляне на част от управленските функции на народното стопанство върху местните органи.
При такъв модел на бюрократичен държавен социализъм мотивите за ефективен труд силно падат. Остава голата и безсилна административна принуда.
Очакваните предимства на социализма в развитието на производителните сили, на благоденствието на народа не могат да се проявят и реализират.
Изправено пред невъзможността да се използват специфични социалистически фактори за напредък, партийното ръководство започна да залага на авантюризма, на уж възможното скокообразно излизане от задънената улица. Тодор Живков декретира с нищо необосновани свръхвисоки задачи за бързо неколкократно увеличаване на промишленото и земеделското производство, обещавайки още утре благосъстояние.
Неправилно се форсира кооперирането в планинските и полупланинските райони, което вместо до подобрение ще доведе до по-нататъшно влошаване на положението в селското стопанство. Двегодишният опит вече потвърди фалита и на скока, и на ускореното коопериране в балканските райони. Но Тодор Живков не се отказва от поетия път, което говори, че повежда ЦК на БКП по опасни и безотговорни авантюри при уреждане съдбините на нацията и социализма.
Деформации настъпват и в политическата област
Под предлог за опазване на гражданския мир в България, недопускане на унгарски или полски събития у нас Тодор Живков продължава атаката си срещу прокламираната през април 1956 г. демокрация в партията и обществото, преследва и отстранява всички свои възможни съперници с различни от неговите идеи и възгледи за развитието. Отдавна напълно са блокирани тенденциите, родени от ХХ конгрес на КПСС, на практика е изоставена борбата срещу култа към личността и свързаните с него система и извращения на законността.
В партията и страната се издига призракът на реставрацията, на неконтролирания диктат на шепа хора на личната власт, призракът на беззаконията и укриваните престъпления. Но трябва да запомним, че днес вече никакви външни фактори не могат нито да обяснят, нито да оправдаят новите деформации, новите беззакония, новите престъпления.
В страната и партията назряват условия за необратими деформации и трайни икономически затруднения. Натрупаха се достатъчно доказателства, че социализмът се изражда в своята карикатура.
Нашето поколение може да стане виновникът за погубване надеждите на нашия народ и на милиони хора по целия свят за социализма като хуманна и демократична алтернатива на капитализма. Страх е сковал страната и партията. Стават доминиращи двуличието и двойственият живот на хората. Деградира и се дехуманизира моралът в нашите отношения.
Нищо в историята не е фатално предопределено, в това число нито победата на социализма, нито неговата гибел. Какво ще правим ние: ще станем ли гробокопачи на най-великия идеал на човечеството, или ще вземем в ръцете си грижата за неговото прочистване и възраждане.
Вие, ние, всички трябва да изберем!
Ние се надяваме и вярваме, че в Централния комитет има достатъчно смели и честни хора, които ще разберат нашата тревога и ще се обединят, за да тръгнем по спасителния път на обновлението, докато все още не е погубено всичко. Обсъдете критично дейността на такива дейци като Тодор Живков, В. Червенков, М. Григоров, Б. Велчев, Г. Цанков и други виновници за създалото се тежко положение в страната и партията.
Във вашите усилия вие ще имате подкрепата на всички добри хора у нас. Те са огромното мнозинство на комунистите и народа.
Вашето бездействие днес ще се превърне утре в историческо предателство към всичко скъпо, което имате, което имаме, в което всички ние вярваме.
София, 1 юни 1960 г. Подписали:
- Н. Куфарджиев
- В. Дашин
- Г. Милев
- Б. Варон
- Хр. Проданов
- И. Гатев
- Ив. Дионисиев
Закъснели признания
Тя (групата на Куфарджиев – бел. ред.) бе създадена през 1956 г., а през 1960 г. излезе с отворено писмо до членовете на БКП. В това писмо се критикуваха редица порочни страни на тогавашната система. Подлагаха се на остра критика одържавяването, централизираното планиране, липсата на мотивация за труд и т. н. Да, вярно е! Това бяха сериозни недостатъци, бих казал дори – язви на системата… Що се отнася до личните драми и наложените наказания, вината ни тук е несъмнена. Признавайки я, ние не облекчаваме навярно изживените страдания на своите другари, но облекчаваме в известна степен собствените си терзания. При всички случаи длъжни сме да я признаем.Тодор Живков, „Мемоари“, изд. „Абагар“, София, 1997 г.
На 1 юни 1960 г. – четири години след Априлския пленум и цели осем години преди „Пражката пролет“, седем партийни членове и антифашисти изпращат писмо, адресирано до членовете на ЦК на БКП… Според „седморката“ установеният у нас модел е „модел на бюрократичен държавен социализъм“… Всяка дума, всяко изречение в това писмо… отговаряше на реалните факти. То се опитваше да прогледне и в бъдното, да начертае пътя на обновлението („докато все още не е погубено всичко“). В тогавашните условия се изискваше наистина мъжество, за да отправиш тези предупреждения. Но се изискваше и много повече: яснота и смелост на погледа, никакви предубеждения и самозалъгване, дълбока прозорливост и морална чистота… Разправата със „седморката“ е жестока. Нищо от това, че… целите им са били демократични…Нико Яхиел (1919–2001), български социолог и политик, „Тодор Живков и личната власт“, изд. „М-8-М“, София